Десети ноември. Лунaта беше в третата си четвърт, една четвъртина от небето се подаваше из облачните бинтове, а след три - четири часа две дами в едно женско-мамешко предаване щяха да мамят ли мамят за женското говорене и мъжкото мълчане. Някакъв спаринг-партньор от мъжката страна на ринга щеше да захвали говоренето вообще, говоренето ей-така, и ако не се мамя тогава  дочух - „небе”, „глъб”, „синева”. Ха! Едно пеленаче през цялото време многозначително плачеше (сигурно в платоничен спомен за предрожденните си глъбини и небеса) ама не им дойде на ум на мамите да му тикнат едно томче на Витгенщайн в пелените, да чете и да мълчи, та доста време го слушахме да протестира. Понякое време на баща ми му стана криво, та каза да вляза в къщата и да изгоня тая бясна котка, щото аз като отварям вратата и всичките котки влизат след мене, нямат ми страха значи. Само вируси знаели да разнасят. Майка ми изгаси телевизора и излезе при нас. Едно време в Търново надали е имало толкова чиста жена, като нея. Ей сега ще ни каже, че първа тя имала пералня.

   -   Първа аз имах пералня в Търново. Като влязох в болница и баща ти като накиснал едно пране - на Анчо дрешките. Търкал ги със студена вода, грухал ги и накрая подскачал отгоре им. - Когато за първи път чух тая история си помислих, че съм отгатнала края й – баща ми ще да е бил тая първа пералня на Търново – Накрая баща ти захвърлил прането на цимента, взел всичките ни пари, отишъл и купил пералня! – Ядец.

Живеели под Царевец, на една оживена уличка и от нея се влизало направо в светещата от чистота стая.

-          Светеше от чистота. Василе, кажи й, че светеше!

-          Светеше, ама сега що не свети, и като влиза - всичките котки след нея. Толкова да й нямат страха.

Мая се малко, да видя дали ще му каже, че бебето е ревало, бебето от синевата . На всичкото отгоре от няколко дни се чудят къде се губи котката . Няма я бе, Василе, Елена я е утрепала. Ами, Елена, тя нали ми развали казана - ей тъй го дърпала, ей тъй. А, туй то – ти що не си ми казал! Ами ей тъй, развали ми казана, що да ми трепе котката?

-          Бебето беше! – не издържам повече.

Сега ще ми кажат, че съм вуйчо Ваньо:

-          Вуйчо Ваньо!

-          Вуйчо Ваньо!

Така че аз за Вуйчо Ваньо знам от най-крехка възраст. Ако имах самуовереността на майка ми, завършила девически колеж, щях да кажа, че аз първа в Търново знаех за Вуйчо Ваньо. И това само от страна на майка ми. Да не говорим за баща ми и неговите Три сестри. Бях лельо Митке, когато се запилея някъде, лельо Иванке, когато се правех на светена вода и много внимавах със сладкото, защото там някъде в бъдещето ме чакаше страшния призрак на Дебелата Цана. А Вуйчо Ваньо беше фантзьор. Имаше три жени и четири сина, наемаше си апартаменти най-малко с три спални и една „заседателна”, а братовчедите ми бяха ръкополагани с ранга „шефе”  още от пелените.

-          Бог да го прости вуйчо ми...

-          Василе, това дето разправяш, че котката разнасяла вируси, е от Кавинтона, да си намалиш дозата! Че тя  нашата котка е най -чиста в селото, че тя и бълхи няма ! Невянини бълхите ги изяли, Гърчетата и те – нали ги виждам как се почесват.

-          А туй то!

-          Наска разправя, че в Горна Оряховица плъзнали по площада, а в кабинета на лекаря видяла бълхи да изскачат от клавиатурата на лаптопа.

-          Какъв  лаптоп, като на Мая ли?

-          Не, на джипито бил американски!

Ето това вече майка ми не трябваше да го казва. Усети се и бързо се измъкна, сега ще трябва да изслушам кратък курс по най-нова история, който неизменно завършва с една от любимите утопии на баща ми.

-          Баща ми, да знаеш, че няма да слушам как вързваш Иван Костов на крушата.

-          Ще го вържа.

-          Я по-добре ми кажи „Отче наш” на френски.

Ядец! Ей това се казва номер. За да се проумее силата на изкушението, наречено Отче-наш-на-френски, трябва да се знаят най-малко две неща.Първо -  баща ми е нещо като полиглот. Има невероятна памет за езиците и това майка ми, колкото и да го тъпче с Кавинтон, няма как да промени. И второ. Оная мръсница в колежа, оставила майка ми на поправителен по френски, пък майка ми, дето не казала на баща си, ами от страх да не се разкрие тайната, се оженила за баща ми и не се върнала за последния курс в Кюстендил. От ясно по ясно е, че майка ми е знаела френски най-добре в целия Кюстендил.Само че Оная  била влюбена в учителя по музика, а той – в майка ми. Бил композитор, и изобщо на майка са й преподавали само светила, защото непосредствено след девети една малка групичка интлигелти се укрили в девическия колеж в Кюстендил, колкото да разстелят синевата и небесата  над мама, и скоро след това изчезнали вдън земя. Не всички безследно. Един  след 20 години й пратил черен креп от дън Западна Германия. Само тя в Търново имала такъв креп. Да. После обаче трябваше да обяснява на татко, че това бил оня креп, композитора, и сякаш нарочно не пропускаше да каже, че този е онзи същия, дето му протекъл сопола, докато се навеждал да вдигне нотния й лист в столовата. Като си я знаем каква е чистница, двамата с баща ми си отвземаме и с благодарност славим отеца  на френски. Само че днес тати е раздразнен заради котката, заради казана , заради ореха на Елена, дето хвърля сянка на три-четвърти от двора ни и нещо не му е до маминия сополивец.

-          Ще го вържа на крушата и три дена ще го държа на хляб и вода.

-          Василе, остави човека – провиква се мама от много далеко, толкова от далеко, че едва я чуваме, сигурно е отишла чак към Невянини, да не му слуша глупостите.

-          Сигурно към Невянини е отишла, да не ми чува глупостите. Щели да ме омразят хората...

-          Ще те омразят я -  подава се мама от къщата – цяло лято си въртят главите, като минат край градината. Само нашите домати в цялото село станаха. Добре че съм аз. Васко туй, Васко онуй, цял живот - лесно ли ми е било? Дебне ме да си измъкна някъде и веднага шибва два пирона където не трябва. Ония дни закова два пирона направо върху лакираното бюфетче, хем едни големи, коларски. Цял живот като очите си съм го пазела.

-          А, де! За кога да ме пазиш.

Този път мама замълча. На върхъа на езика й беше, че пази бюфетчето.Ама така някак по-добре се получи. И аз одобрявам. Все още ми се иска да й го върна за бебето, защото тя лично завъртя копчето на синевата, а после си затрая, ама като знам докъде ще стигнем...

Само че днес всички сме яли кокоши крака, а те нашите кокошки най ги знаят поговорките в цялото село, че като се почна:

-          Василе, кажи защо закова чекмеджето?

-          Туй то! Висеше – заковах го. Хубава работа!

-          Ами като го закова, що не извади нотариалните актове, сега как да ги взема? Дядо Стоян имаше най-хубавата земя в цялото Буровско!

-          Имал! И аз имах казан, ама сега нямам. Тя Елена не взела бяло брашно да го замаже, ами взела трици и то се спекло!И  после вместо да го отлепи внимателно,  скубала. Ей тъй! Ей тъй! ...Пфу!

-          Много я знаеш как пък е скубала, да не си бил там! Смрази се с хората, после на Мая като й падне акумулатора и като каже - Елено ела да буташ, да няма кой...

-          Ха, Елена ще бута! То нея я мързи да отиде до магазина да купи един пакет бяло брашно, че да замаже казана като хората, ами взела трици и ги наклепала отгоре – че как няма да се спече, и как няма после да скуби? Ей тъй. Ха!

Скубала нескубала, бутала небутала, не му е лесно на Васил да отклони разговора, да не е река майка ми, да я отклонят.А не е река, защото първите реки в света не минават наблизо. За вторите и сетнешните реки не си струва просто да се хабят приказки.

-          Васко, аз знам защо закова бюфетчето! Напук.

И аз знам - напук. Само, че едно друго напук. Баща ми го е заковал в чекмеджето и аз одобрявам. (Понякога с баща ми толкова искаме да прегърнем мама... Ще мога ли да залепя вазичката, която той нарочно е счупил?)

 - Напук ми счупи вазата от Анчо, а сега закова парчетата в чекмеджето, Мая щеше да ги залепи!

Отче наш, можеш ли да  й върнеш Анчо, първородния? На френски ли да те помоля? А?

-          И никакви котки не ходят след детето, едно бебе врещеше по телевизора, ами Елена ни ги трови котките, защото са по-хубави от нейните , и бълхи нямат, пък тях ги изядоха бълхите, не котките - eами изядоха селото и лаптопа на джипито. Благодарение на мен!

След това твърдение , не че ме обхваща страх, но решавам ей-тъй, за всеки случай да понагледам книгите си, дали са си на място един вид, дали ги е опазила мама от тези лаптопояди, дето са плъзнали по света благодарение на нея. После ще трябва да си измия ръцете, защото най-много зарази се пренасят чрез книгите. Майка ми беше най-добрата книговезка на Търново и въпреки, че капваше от умора, оставаше късно след работа, защото едно студентче, дето прилича на Анчо, ту искало книгата за утре, ту му трябвала папка за картини, и мама ще остане, но после задължително  ще си мие дълго ръцете, защото вкъщи има малко дете, а в книгите има най-много зарази.

-          После ще забрави да си измие ръцете, Василе, това дете ти е одрало кожата – чувам да нарежда, докато влизам в горната стая, в изолатора за книги.

После излизам бързо и си измивам ръцете. След малко пак ги измивам.И пак. Значи все пак съм се метнала на майка си. В този момент аз най-много в цялото село, че защо не и в целия свят, мразя умрели от старост под масата котки.

10.11.2008г.                                                                                                                   

Русе